Обещах й, когато престана да я обичам, да й напиша нещо тъжно. Спомням си как стояхме съвсем близо и тя прошепна едва доловимо „обещай ми“; и меките черти на прозрачното й лице се изостриха (случи се само за секунди, но запомних това); и очите й вече не ме гледаха нежно, а някак умолително и хладно (едновременно); и дишането й се учести, промъкна се през крехките й рамена и задвижи гърдите й и прозиращите през роклята й зърна. Не намерих сили да я излъжа, че никога няма да престана да я обичам. Чувствах се като крадец, промъкнал се в църква. Тя беше моята магнолия. Беше добра с мен, и уютна. Нежна, много нежна. Обичаше ме, грижеше се за мен и винаги ме прегръщаше. Независимо дали дрехите ми бяха прашни след работа. Независимо дали кихах и кашлях. Винаги ме прегръщаше. Протягаше ръце и ме прегръщаше. Не задаваше въпроси. Сякаш имаше подкожен датчик, който й подсказваше кога да говори и кога да замълчи. И аз не мислех за деня, в който ще трябва да си тръгна от нея. И се оставях в ръцете й като малко дете. Изключвах мислите си. Съществувах само с копнежа си да я докосвам. Понякога се плашех от този копнеж, защото беше като някакво натрапчиво свистене, което ме преследваше навсякъде и поглъщаше всичко – и мен, и целия заобикалящ ме свят. Изкривяваше реалността и я свеждаше до извивките на тялото й, които помнех наизуст още от първата нощ, в която лежеше гола до мен. Понякога се проклинах за това, че изобщо спрях погледа си върху нея. Че я забелязах. Питах се дали е било възможно да избегна връзката ни, да не задълбочавам отношенията ни и да не й позволявам тя да го прави. Но винаги прогонвах тези мисли. Прогонвах ги, защото ми бяха неприятни. А и как можех да мисля за тези неща, докато тя ме прегръщаше...

В нея имаше нещо, което и до днес не мога да проумея. Някакво покорство, което ме караше да вярвам, че никога не би ме напуснала. Когато я целувах, когато правех любов с нея, се чувствах така, сякаш опитомявам сърна. Беше плаха. Порцеланова. Усещах кожата й като мъх от глухарче. Сега ми се струва, че е била по-опитна от мен, но никога не го показа. Изглеждаше така, сякаш прави всичко за първи път. Всеки път. Коленете и бедрата й трепереха. Дланите й се потяха. Вкопчваше ги в чаршафите, сякаш я насилвам. Прехапваше устни и спираше дъха си. Пулсът на сърцето й беше осезаем във всяка случайна точка от тялото й. На лицето й изпъкваше вена. Зеленикава. Дълга. Пресичаща линиите на челото й напряко. Разделяща света на две равни части. В едната половина съществувахме само ние. В другата половина съм сега. Без нея. Тя си отиде. С присъщото си покорство, което винаги ме караше да вярвам, че аз ще напусна нея, защото тя никога няма да напусне мен. Бавно облече палтото си, взе голямата си чанта от пода, преметна я през рамо и излезе небрежно, както всеки друг път. Забрави си дъвките на плота в кухнята. Забелязах ги и взех една. Налапах я лакомо. Само за да усетя вкуса й в устата си. Не знаех, че го усещам за последен път. Дъвчех настървено като животно. Преглъщах жадно соковете. Имах чувството, че ги изсмуквам от нея и те се стичат вътре в мен. Че тя е пропита навсякъде в мен. Че е някаква неистово ментова отрова, която залепва органите ми едни за други и не им позволява да функционират. Свих се на пода в кухнята и очите ми се напълниха със сълзи. Не знаех за какво плача. За нея или за себе си. За всичко, което загубих през онази нощ, без да подозирам. Казват, че когато убиеш сърна, преди да издъхне, очите й се пълнят със сълзи. Твоите също. Така плачех и аз. Като убиец на сърна, само че сърната беше убила мен.

Обещах ти, когато престана да те обичам, да ти напиша нещо тъжно. Написах това.